Алкохола е лош другар, приятелю, запомни това и няма да имаш проблеми. И лош съветник е, знам го. Послушаш ли го ще ти стане най-добрия приятел и прегурнал те през рамо ще те отведе до дъното, че и отвъд. Обаче човек рядко слуша съветите на околните, още по-рядко своите. И затова сега с моя приятел сме седнали тук и си изливаме душите. Аз на него моята, а той се излива в мен. И ни става едно хубаво такова, уютно. Топличко, цветно.... 

Идва ни приказката, демек. Време за откровения. Мисля си... абе това, любовта, има ли я, няма ли я? Де що народ има тука всеки е писал по въпроса. Секви мнения, коментари, отзвуци и акъли витаят тука и всеки има свое виждане. Има, няма, химия била (жлези нек"ви), от душата излизала, била ни дар от не-знам-кой-си.... 

Викам си, значи има такова животно. Хубаво. Е, защо тогава при мене нещо я е хванала липсата? Да не са ми се запушили тия пусти жлези, душа ли нямам или не почитам там който трябва? В съзнанието ми витаят призраци на спомени, отдавна погребани, че и аз някога я бях хванал за... там, т"ва де... ръката, примерно. Знаех как изглежда. Подушвах я, допира и познавах... Любовта това. Обаче какво стана, къде изчезна, защо? 

Знам приятелю, знам какво стана. Ама не искам да го призная пред себе си. Толкоз ме е срам и страх, че съм заключил това дълбоко в несъществуващата си душа и категорично отричам и най-малкия намек за него. Ама ти си ми приятел, утешаваш ме, толкова леко и топло, че на тебе ще кажа. Всичко, ще ти кажа, приятелю. 

Умора, пич, угриженост, пари, малко скука, проблеми, инат! Искаш да ти го кажа с една дума? АЗ! Те това е простата истина. Тя ще си отиде, драги, а аз не съм способен да направя нищо, дори да умра. Ще си тръгне, щом разбере, че единственото, което и давам аз е още несигурност в и без това скапания живот. Че представата и за мен е просто сапунен мехур, огромен, но кух, лишен от пълнеж. Не че съм зле, бе пич, ама съм кофти човек. Един месец съм цвете и после за един час преебавам всичко. Зодия, рода, възпитание... знам ли какво ми е? 

Ти си ми приятел, нали? Ще ми помогнеш, нали? Не. Няма. Ти си само празна опаковка, също като мен. Мразя те, както мразя и себе си за това, което правя с нея. Та какво е любовта, хора? Ама наистина. Никой не знае, най-малко влюбените. Това е нещо, което оправдава дивотиите, които вършим тогава. И макар, че спомените ми отмират, избледнявайки като последния залез на Земята, аз знам какво беше...НЕ, какво Е за мен. 

Това си ти. Първия, изпълнен с очарование поглед, с който ме дари тогава и последния само преди час, но изпълнен с болка и отвращение. Първото "Обичам те" и последното "Мразя те". Всяка изпълнена с наслада и болка секунда от нашия живот, всеки момент от съществуването ни през последните 5 години. Линията, която пръстите ти прокарват по гърдите ми и тази от ноктите ти, впили се в месото... 

Ти, скъпа, си любовта. И ще бъдеш от първата секунда до последното ми дихание. Сега вече съзнавам какво значи наистина да кажеш "Обичам те". И аз те обичам, Деси. Както никога досега! 

Ето го отговора, драги, мерси за помоща. Аз не пия алкохол, обаче. Това пред мен е вече празното шише отрова...