Гледах един филм тази вечер. Филм, който толкова дълбоко ме трогна, че за момент заглуши собствените ми самосъжаления. Защото на неговия фон моите проблеми избледняха като пламъче на свещ по пладне. Филм за приятелството и изкупените грехове. Невъзможно е да го опиша, кощунствено е да го преразказвам. Напоследък рядко се срещат такива филми. Болезнено истински. Планително красиви в грубоста си и мрака, който струи от тях. Реални до степен на отрицание. 
Седях си след края, финалните надписи отдавна се бяха изнизали, а в главата ми отекваха задъханите слоав на един мъж, умоляващ най-добрия си приятел да му тегли куршума за да не се мъчи. Да го спаси от болката на раните му - тези на плътта и на душата. Пред очите ми е и най-истинската, искрена и човешка прегрътка, която някога съм виждал на малкия екран. Толкова бленувана предвид случващото се, че едва удържах желанието да се обадя на приятелката си и да и кажа, че я обичам. 
Съзнавам, че това едва ли са типичните думи на мъж, гледал филм и, че не съм споменал заглавието на филма. Няма и да го направя. Не знам защо. Може би не искам това да се превърне в някакво подобие на ревю, реклама или нещо подобно. Няма да го направя и защото ме е страх, че не всеки би го разбрал или поне приел по начина, по който го направих аз. 
Този филм е... как да кажа, твърде труден за осмисляне. В него всеки може да види нещо за себе си, останало недоловимо за останалите зрители. Да открие собствената си минутка мрак и да я попие, отдавайки се на кошмарите или мечтите, които свързва с нея. 
Мен лично ме накара да се замисля за живота в най-общи линии. Как тече покрай мен, мокри пръстите на краката ми, които плахо съм топнал в плиткото и носи пъстра пяна на повърхноста си и за мътните и дълбоки води под нея. Колко лесно добрите помисли могат да се превърнат в котвата, която те дръпва надолу в ледените води. Колко лесно любовта се превръща в омраза, желанието в антипатия, успеха в пълен провал...
Колко от вас са изпитвали тези неща в живота? Този филм е за тези хора...