Вместо да се впускам в излишни въвеждащи монолози мисля да си излея каквото имам да казвам и да изчезвам. 

Следобяд, почти привечер.  Колата е на ремонт, градския транпорт ми изглежда като сериозна алтернатива на гладна стачка и затова избирам компромисното решение. Маршрутка. 

Лудница! Вътре е фраш, вънка е студено, народа се бута и тъпче ожесточено и имам сериозни основания да подозирам, че на съседа ми по дръжка му харесва да вършее с лакти наоколо. Ропот, две госпожи, почти сигурно преподавателки в НБУ (качих се в Овча купел 1, малко след Нов Български Университет) на висок глас, доволно и с видимо заучени фрази обилно "солят" шофьора, който от своя страна се опитва ефектно да ги убие, барабар с останалите пътници. Абе като в някаква секта сме, положението предполагам ви е до болка познато. 

Гърчиме си се ние вътре и всеки завой е като от Гигантския слалом в Швейцария ама без обезопасителните мрежи. Жегата започва да ме мъчи, трая си. Народа ми се разхожда по краката, трая си. Онези двете ми лазят вече сериозно по нервите - пак си трая. И си мисля. 

Първо, като всички толкова се възмущават и негодуват от обстановката, шофьора и т.н. чий го дирят тука? Аз като се качвам си знам какво да очаквам - бързо, мръсно и често страховито предвижване между точка А и Б. Вярно, евтино е. А и хората обичат да мрънкат. Ама като правиш избора си трябва да си наясно какво те очаква и да си предцениш готов ли си за това или не. Много ясно, че пича ще пробва да качи и каруца стига да има и една педя свободно място! Че това му е дохода. 

Усещам, че малко по-малко започвам да симпатизирам на шофьора и тогава се сещам за всички онези пъти, когато са ме засичали, псували и т.н. същите тези. Да не говорим за уникалния момент 30 че и повече секунди да се надвиквам с чалгата за да му кажа да спре та да сляза. И дежурния отговор, че АЗ съм виновен, трябвало по-рано да се сетя. Ми да бе, как забравих? 4 светофара преди това трябва да започна да си проправям път към изхода и вероятно да се овеся на вратата, барем ме забележи. Обожавам и погледа, който печеля когато платя със стотинки по 10 и 20 или с банкнота с номинал повече от 10 лв. 

Сега вече съм малко по-спокоен и почти не усещам смъртоностния удар с лакът в брадичката от някакъв труп, който се оказва баба със 5 торби и зловещ на вид бастун. Спокоен съм, защото осъзнавам, че единствения, който се нуждае от съчувствие съм аз.  С блаженна усмивка се оставям да бъда изтласкан към изхода от някакви хора, които явно много държат да слязат. С пълни гърди поемам от мръсния вечерен въздух и проследявам отдалечаващата се маршрутка, която ефектно засича черен форд и се усмихвам. Утре може да съм аз...